понеделник, 15 юни 2020 г.

Споделено от Мина







Името ми е Мина. Майка ми ме е кръстила на любимата на Яворов. Винаги съм се надявала да не се сдобия със същата, не особено щастлива, участ в любовта  като съименничката си. Възраст… не знам. Никога не съм обичала да ме определят по някакви безлични цифрички. Те казват едно, вътрешно е съвсем друго и това няма нищо общо с “кризата на средната възраст”, както са ме подсмивали. Вътрешно съм дете. Неопитно, силно наранено, самотно и неуверено.
Като дете ме наричаха “малката Мона Лиза”. Снимката обяснява защо. Наричат ме и Дива Розичка. Още от ученичка, от първата голяма любов. С това име ме наричат и досега. В голяма степен то ме обрисува.
Имам две сладки грейнали жълтъчета – Лилия и Вихрен. Желани и чакани. Сега ми кръстосват очите, но все така ги обичам много.
Родом съм от Варна, откърмена съм с писъка на чайките. Заспивала съм с грохота на разбиващите се в буните вълни. Често обичах тайничко да слизам в Морската градина, да поседна и да гледам късно нощем морето. Даваше ми усещане за простор. Но и се страхувах от дълбините му. Все още е така. Сега разцъфтя любовта ми към планините и обичам да се катеря по снагата им и да се предизвиквам.



Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Периодите, в които съм се чувствала обичана, макар че това звучи много клише.
Най-хубаво беше цопването на първото ми дете в ръцете ми, когато се роди и малко по-късно и на братчето ѝ.
Хубав беше и един сън, в който за пръв и единствен път изпитах за кратко какво е да се оставиш на Бог, на Вселената и да не се грижиш за нищо и да имаш доверие, че всичко се случва, както трябва.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Раздялата с първия ми приятел. Тогава изгубих нещо от себе си, което все още търся.
Всеки един ден, в който не съм истинна на себе си. А такива дни имам напоследък много често. Едно от най-трудните неща ми е да изпитвам благодарност към страданието и към трудностите, трудно ми е много и да се опазя от отчаянието. То има специалното умение да оцветява всичко в пределно тъмни цветове и да получавам усещането, че съм изгубила усещането и тъпча безмислено на едно място.
И пак един сън, в който изпитах всепоглъщаща самота. Беше преди години, но все още стои като кръпка в ума ми.


В какво вярваш?

Искам да вярвам в Любовта. Не съм я виждала, чувала, нито помирисвала, но често чувам ехото й около себе си.
Вярвам в Бог. И Той вярва в мен. Рядко го срещам, макар да е непрекъснато с мен, но засега връзката е повече Той-аз, отколкото Той-аз-Той.


Вярваш ли в хората?

Не знам дали вярвам в хората. Какво всъщност значи дали вярваме в тях – дали признаваме правото им да съществуват? Дали вярваме в доброто у тях? Дали ги разбираме? Дали ги приемаме? Дали искам да съм в единение с тях?
На себе си, а и на децата си, често казвам, че всеки човек е исконно добър, независимо от външното му проявление. Най-често си повтарям това, когато допусна грешката да възприемам някой човек за свой неприятел. А всъщност тези хора са нашите най-добри приятели, но на дълбоко и непонятно за ума ниво.


А в себе си?

Всъщност не. Това ми е голяма драма, честно казано. Да не вярвам в себе си ме ограбва от възможността да действам. Но пътувам към вярата в себе си. Кога ще стигна – Божа работа.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Не искам да се надявам на нищо. Нито да мечтая. Преди много често го правех. Толкова много очаквания си създадох, че потънах като Атлантида в океан от разочарование. Все още плувам да се измъкна на повърхността. Най-вече защото продължавам да се подлъгвам да се надявам.


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Много често ми се иска да имах повече време да съм мълчалива. Много често не ми стига време да бъда с децата си в състояние на лекота. Мунданните задължения са ми тежест и губя усмивката и лекотата си. Много често не ми достига време да пиша стихове. Толкова е шумно сега всичко в света, че човешката словесна тиня се утаява чак към полунощ. Едва тогава успявам понякога да чуя нещичко и да го облека в слово.


Важна ли е прошката в твоя живот?

Прошката е вид свобода – и за теб, и за този, на когото прощаваш. Не познавам прошката. Може би да простиш значи да не съжаляваш за нищо преживяно с този човек. Може би значи да успееш да го заобичаш с чисто сърце. Все още не съм си отговорила за себе си дали съм постигнала тези нива.


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Нито, нито. Много често усещането ми за време е изкривено. Ужким съм тук, но съм много далече. Изработила съм си рефлекс да мога да върша обичайните задължения, но вътрешно съм някъде далече. Често това ми създава трудности, но това бягство засега ми е необходимо.


Харесваш ли нашето време?

И да, и не. Най-вероятно “да” казва сърцето. Умът негодува и мрънка “не, не и не!” Има много неща, които не разбирам и ми е трудно да приема – агресията, прекаленото залитане към технологиите, извратеностите, повърхностността на много от хората.


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Място – Сърцето
Пътуване – това, което ме завръща в Бога


Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи...

Животът в три думи…. Тишина. Дихание. Пулс.
За мен Животът сега е нещо, с което тепърва се запознавам. След като го отричах няколко пъти; след като го използвах слепешката. Може би сега тепърва се пробуждам да го вкуся.
Дали го обичам – все още предстои да си отговарям на този въпрос.


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Спящо и умиротворено детенце
Чистият смях от сърце
Човекът, познал Бога
Почти цъфналото ябълково дърво
Плачещият от болка
Има ли всъщност нещо грозно?!


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

Там, където съм обичана. Когато постигна това да съм в “окото на бурята”, ще се чувствам най-добре навсякъде. Това ми е цел.


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Повтарям си “И това ще мине” и благодаря на Бог, защото колкото и да плача, знам, че това ме кара вътрешно да раста. В уредеността и привидното спокойствие заспивам и спирам да се развивам.


Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Всички до един! Не искам да меря дали е малка, средна или голяма подкрепа. Всеки, с когото съм се срещала по пътя си, ми е повлиял по прекрасен начин. На всеки един от тях благодаря. На някои мога веднага да благодаря, на някои ми е нужно време да успокоя ума и да изпитам благодарност от сърцето. Само тя има значение. Благодарността от ума не е благодарност. Тя е само кухи думи, които не отекват в тъканта на света.


Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Не знам. Нужно ли е? Ако променя нещо у себе си, ще създам друга времева нишка на себе си. Какво ще спечеля, ако променя себе си? Бог дали иска да се променям? Той нали ме обича и променена, и непроменена? Имам Му доверие, че съм точно такава сега, каквато трябва да съм.


Намерила ли си призванието си?

Професионално призвание не съм си намерила. Искам да се занимавам с изкуство, но изпитвам и страх да се насоча натам, защото досега всички творци, които съм виждала, са били хора на ума, на Егото. Не съм видяла нито един, който да е творец  на Сърцето. Бях две години и половина студентка в Консерваторията в София. Ужасих се. Хората на изкуството не бива да са такива – егоистични, егоцентрични, повърхностни, пълни с илюзии, напълно почти откъснати от Бог, често дори агресивни, трудни за общуване, лицемерни. Не е чудно защо изкуството вече няма такова благотворно влияние върху хората.
Казвали са ми, че трябва да работя с деца. Все още се опитвам да си повярвам, че наистина мога да им бъда полезна.


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Не се страхувам. Може би мъничко ме е страх от вида смърт. Но дори и това вече е безкрайно по-слабо отпреди. Особено за човек, който няколко пъти е викал смъртта.
Знам, че има Живот след нея. Струва ми се, ако не абсурдно, то поне странно да мислим, че целият труд по създаването на всичко материално е само за един миг на човешкия живот.


А какво те кара да се чувстваш жива?

Колкото и странно да прозвучи за някои, това е страданието. То ме връща във вътрешната Мекота. Жива се чувствам и когато обичам, дори да е чисто по човешки. Жива съм и когато се моля. Много жива съм и в мълчанието си.


Какво е за теб самотата?

Приятел и враг. Нещо желано и нещо неразбираемо. Помощник в творенето на красиво слово.


Какво ти дава представа за вечност?

Всичко сътворено неръкотворно.


Какви чувства изпитваш най-често?

Печал, дълбока самота, силна вина, поглъщащ страх, тежко униние, копнеж. Ще ми се да кажа и любов, но имам висок идеал за нея и не смея да кажа, че ми е позволила да я позная.


Ако можеше да прегърнеш някой човек (известен или не), който не можеш – кой би бил той (или тя)?

Вътрешното си дете


Имаш ли вътрешен мир?

Не. Това е моя цел и съкровен копнеж.


Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден...

Нямам стремеж към щастие. За мен то е като опаковката на бонбон – погрешна цел. Сладкото е вътре. Съвършен ден… Съвсем условно, разбира се, защото не знам на коя планета има толкова дълъг ден – това е денят, в който съм била с децата си, имала съм време да творя, да бъда с любими хора, време да бъда в тишина и време да се наспя добре.


Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

Винаги, винаги бъдете истинни на себе си. Няма друга такава болка от това да не сте истинни вътрешно. Дори и загубата на любим човек.


Какво може да те разплаче?

Абсолютно всичко!


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Отново абсолютно всичко, но усмивката ще е различна – радостна усмивка, премълчаваща усмивка, усмивка през сълзи. Преживявам всяка една всеки ден. Всяка една е ценна.







Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Липсват много парченца. Някои от тях трябва да изровя като археолог. Някои трябва да ги нарисувам сама. Други трябва да си ги заслужа. Всяко едно от тях обичам и ги чакам с любов.


Какво цениш най-много в живота си?

Любовта, която съм получила и любовта, която не съм получила.
Подадената ръка и неподадената ръка.
Дадената свобода и отнетата свобода, под каквато и да е форма.
Миговете на почивка и случаите на натискане на всичките ми бутони.
Всяко едно страдание, което ме връща, когато се отклонявам. 


Пишеш стихове. Сподели някои от тях...


“The joy of innocence”
(„Радостта от невинността”)

Ако знаеш зюмбюлите как ухаят!
И как препуска детското хвърчило!
Ще литна, ей! Еднорог ще оседлая.
Свободна съм, и чиста, и лекокрила.
Ще целуна малка рошава пчеличка.
Ще се опия в сбрания от ней прашец.
Ще запея заедно с морска вълничка.
Ще мириша всеки цъфнал ябълков цветец.
Ще лапкам с шепи пламнали череши.
И по мен ще капе лепкав сок.
Вятърът със моя смях ще среша.
Ще кацна да си похортувам с връх висок.
Много ще играя и щом налегне ме умора,
ще се сгуша в топла тиха пещера.
С кристалите ѝ приказки ще си говорим.
Точно там, в уюта на земните недра.
Тя ще ме приспи в свойта нежна люлка.
Ще ми шепне свидни тайни безброй.
Ще ме пази като малка слънчева светулка.
Ще бъде в мен и радост, и мир, и покой.

~

Стих 3 от Триптих “За него”

Умът ми упорито много боледува,
но на инат се усмихвам неспирно.
Скривам се в сърцето и танцувам.
И чакам сгоден миг да се завърна.
Мислите строявам, гълча ги недоволна.
Редя ги стройно в чифт: добра и зла.
Но те са диви и отлитат, и пак съм болна.
Ни една от тях да ме разпее не успя.
Затова сега мълча и тук, и там.
Шумът навън оставям да ме скрие.
А ти знаеш какво е да си невидим, сам.
Изчезвам в безвременното си униние.
Оставам за кратко без думи.
Изливам се безропотно с пръсти.
В бездомни видения броди духа ми
и търси да ме спаси, да ме пречисти.
Трудно ми е да съм тук все черно-бяла,
от тъмното да изравям свойте цветове.
Там крия две сълзици обич за теб оцеляли,
които да ме преродят в нови светове. 


Няма коментари:

Публикуване на коментар