Гинка Стоянова-Соколова споделя...

Казвам се Гинка Стоянова-Соколова. Родена съм на 24.09.1973 г. в град София в семейството на изключително трудолюбиви, честни и достойни хора.

През 1992 г. съм завършила Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин-Кирил Философ“. Казвам го с гордост, защото Класическата гимназия е явление в културния ни живот, носи слънце, дух и класа. Там слушах, акумулирах идеи, идеали, изградих ценностна система.

През 2000 г. се дипломирах в СУ „Св. Климент Охридски“ с две специалности – „Логопедия“ и „Българска филология“. Двете се допълват. За да работиш с езикова патология, трябва много добре да познаваш българската езикова система.

Живо се интересувам от психология на личността и от междуличностни отношения. Мечтата ми беше да стана психотерапевт, да лекувам човешките души. Но не се осъществи... Прилагам знанията и уменията си в работата си с хората, с децата в кабинета, в отношeнията с приятелите и в ежедневието.

От 2014 г. работя като районен логопед в Държавен логопедичен център – София. Специализирала съм се в работа с деца в предучилищна възраст с различни комуникативни нарушения.

Участвах в Европейски проект като обучител. Ментор съм на новопостъпили колеги в ДЛЦ и базов логопед към СУ „Св. Климент Охридски“.

Тази година се роди първата ми професионална рожба – книгата „Развитие на компетенцията за пораждане на изречение при деца с езиков дефицит“, в съавторство с колеги от ДЛЦ.

Обичана и ценена съм от съпруга си Росен Соколов. Плод на нашата любов са двете ни пораснали деца – Борис, на 20 г. и Ивет, на 18 г. Моето семейство е най-хубавото нещо в моя живот – моята любов, моята подкрепа, моето вдъхновение. То е моята „крепост“ – там, където ме обичат, познават и приемат такава, каквато съм.

 

Как възприемаш себе си?

Като птица. Обичам да летя, да мечтая, да се рея нависоко. Стъпването по земята ми носи болка. Много хора в живота ми се опитваха да ме приземят, но те не знаят колко е красиво там, горе. Веднъж опиташ ли да летиш, никога няма да искаш да спреш!!!

 

Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият период в моя живот е майчинството. Раждането на двете ми рожби, когато за първи път ги взех в прегръдките си...Това е раят за мен!

Да, да отглеждаш деца не е никак лесно. Трябва да се грижиш за всичко; да стоиш буден през нощта; да плачеш, когато са болни и страдат; да ги насърчаваш и подкрепяш винаги, за да пораснат, да могат сами да летят, да се реят свободно...

Първите седем години, банално звучи, но е така, са най-важни. Това е най-сензитивната възраст. Каквото посееш тогава с любов и топлина, това ще пожънеш по-късно в живота. Казвам го не само като майка, но и като логопед, който е посветил двадесет години от професионалния си опит на деца в предучилищна възраст.

Щастлива съм, че Господ ми даде шест прекрасни години, в които не ходих на работа, а се отдадох изцяло на децата си. Това е най-щастливият и смислен период в моя живот.

 

А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?

Загубата на моите родители. Смъртта на близък човек винаги ми носи голяма болка и скръб. Липсват ми много, много...Но често ги сънувам. Сякаш искат да ми кажат нещо -  че са до мен, че ме обичат...Усещам тяхната подкрепа, дори от отвъдното...!!!

С времето се научих да гледам по-философски на смъртта, да я приемам.

 

В какво вярваш?

Вярвам в Бог и в Любовта. Уравнението всъщност е „БОГ=ЛЮБОВ“. Любовта е най-голямата движеща сила.

Не съм от хората, които постоянно ходят на църква и се молят. По-скоро вървам не само в буквата на Закона, но основно в неговия ДУХ. Важни са ДЕЛАТА – да утешиш, да помогнеш, да простиш, да направиш добро, дори на враговете си... (това вече е „висш пилотаж“, умеят го само старите, мъдрите души). Всеки ден се опитвам да съм по-добра, но е много трудно.

 

Вярваш ли в хората?        

Иска ми се да вярвам в хората. Но виждам войни, предателства, лицемерие, клюки, материализъм...и какво ли още не.

Срещам обаче и наистина много добри хора, които от все сърце помагат на ближния, навсякъде разпръскват своята любов и светлина, сякаш сияят.   

 

А в себе си?  

Знаете ли, това е моята ахилесова пета. От малка страдам от липса на самочувствие и неувереност. Винаги съм се люшкала. Ако някой ме похвали – летя, ако друг ме критикува или обижда – сривам се. Трябва много да работя в тази посока! 

 

За какво мечтаеш? На какво се надяваш?    

Мечтая да видя децата си със своите любими, да дочакам внучета, на които да пея песни и да чета приказки.  Мечтая за романтично пътешествие с моя съпруг до Венеция.

Мечтая да споделя идеите си с хората, да предам опита си на студентите, да запаля в сърцата им любовта към логопедията, към децата...     

 

Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?    

Не ми достига времето да бъда така отдадена на семейството си, както искам. Социалният ми живот напоследък превзе голяма част от живота ми. Надявам се скоро да успея да възстановя баланса си. Все пак съм представител на зодия „Везни“.       

              

Важна ли е прошката в твоя живот?

Да искаш и да даваш прошка трябва да бъде изключително осъзнат акт. Прошката изцелява – и на телесно, и на духовно ниво.

Лесно прощавам, защото осъзнавам, че никой не е съвършен. Господ прощава! Коя съм аз, та да не простя? Но все пак остава една горчилка, един лош спомен...Опитвам се да забравям...Истинската прошка е да забравиш наистина, да започнеш с дадения човек наново, да отвориш нова страница, сякаш нищо не е било. И да не му натякваш за грешката!!!

Откъде идва думата „грях“ – от „грешка“. Всички до един допускаме грешки. Ще бъде голямо лицемерие да не простиш!

Човек трябва да бъде също така самокритичен, да се погледне отстрани и ще установи, че никак не е идеален. Лесно е да критикуваш и осъждаш другите. Можеш ли с такава охота да осъждаш и критикуваш себе си???... 

Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Признавам си – често бродя в миналото. Имам толкова много спомени. Пазя ги в сърцето си.

Но едновременно осъзнавам и магията на мига – тук и сега.

За бъдещето не мисля, защото не съм господар на съдбата си. Мечтая, но не зная дали мечтите ми ще се сбъднат. Тихичко се моля...

 

Харесваш ли нашето време?

Не. Мисленето ми е „ретро“, с ценностите от  XIX век. Представям си се като дама с дълга рокля с кринолин и дантели, с малко кокетно чадърче. Седя на пейка и чета роман в някоя уханна цветна градина...

 

Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Моето място е село Костенец – едно вълшебно кътче в Рила планина. Там черпя енергия в трудните моменти. Там обичам да се усамотявам и да чета професионална или художествена литература.

Относно пътуването – държа на всяко пътуване с моето семейство. Импровизираме. Не знаем какво ще ни донесе денят по време на пътешествието.

Не обичам организираните екскурзии, с точна програма по часове. Няма я тръпката. Няма го удоволствието.

Бих казала, че съм най-щастлива на път.

 

Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Да, обичам Живота. За мен той е Дихание, Движение и Вибрация.

 

Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Очите на хората, които обичам.

 

Къде се чувстваш най-добре, като „у дома“?

В прегръдките на моя мил съпруг и на моите любящи деца.

 

Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Вярата в Бог и любовта ми към децата, към съпруга ми и към работата.

 

Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Родителите ми, съпругът ми, децата ми – винаги и за всичко са били плътно до мен и зад мен.

По отношение на професията най-ярките имена в моето съзнание са първата ми учителка Славка Славова, учителката ми по български език и литература Гълъбина Първанова, проф. д-р Цветанка Ценова, Валентина Лалова, Румяна Маринова, Величка Попова, Маргарита Врачовска,  Явор Дудев (Бог да го прости!), Теодора Кошинска, д-р Стефка Гигова, Наталия Маринова, Росица Черкезова, Цветелина Костадинова и моите скъпи колеги от Държавния логопедичен център.  

Изказвам специална благодарност на Диана Генова-Първанова (майката на Преслав), на Мариана Нешева (майката на Здравко), на Даниела Димитрова-Йорданова (майката на Димитър) и на още много, много майки...(Защо в България бащите рядко се включват в логопедичния терапевтичен процес?). Тези жени се бориха за децата си, участваха активно в корекционния процес, правеха всички препоръчани от мен упражнения...

 

Искаш ли да промениш нещо у себе си? 

Искам да преодолея страха и неувереността си да говоря. Може би затова се занимавам с говорни нарушения. Искам да бъда до болка истинска, да оголя душата си и да достигна до сърцата на хората, които срещам в живота си.    

 

Намерила ли си призванието си? 

Да, категорично и осъзнато.

 

Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?   

Вече не се страхувам от смъртта. Всъщност ме е страх от загубата на близък човек, а не от нея сама по себе си.

Не само вярвам в Живота след нея, но и имам доказателства. Но това е предмет на един много дълъг разговор.

 

А какво те кара да се чувстваш жива?       

Моите деца и децата, с които работя ме карат да се чувствам истински жива, обичана и вдъхновена.

 

Какво е за теб самотата?    

За мен няма самота.

Самотните хора не са преработили някаква травма, сами са избрали самотата. Тя е защита.

Светът е пълен с чудеса, човек не трябва никога да се чувства самотен. Винаги има някой около теб. Самотните хора просто не виждат това...

 

Какво ти дава представа за вечност?

Космосът, необятната шир, тишината на храма...

 

Какви чувства изпитваш най-често?

Тъга, копнеж по висините, по чистото, святото, ангелското...

 

Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Щастието не е константа. Ту го има, ту го няма. Откривам го по-скоро в красотата на отделните мигове.

Идеален ден за мен – разходка със семейството ми в прохладна и уханна гора, да слушам как пеят птиците, да чуя ромон на течаща вода...

 

Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

„Ти си ценен и неповторим! Ти можеш много! Никога не забравяй, че има поне един човек, който безумно много те обича.“

 

Какво може да те разплаче?

Постоянно плача – и от радост, и от мъка. Въобще, голяма ревла съм. Плача, когато слушам „Аve Maria” на тенорите, когато чета, когато гледам хубав филм, когато говоря с босо циганче, ровещо в кофите за боклук, когато видя човек в неравностойно положение...

   

А какво може да те накара да се усмихнеш?

Детско лице, красива картина, вълшебна музика от който и да е стил, хубава поезия...А силно се смея, когато чуя някой наистина интересен виц.

 

Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той?

Моят пъзел представлява красив пейзаж. Безкрайна поляна с бели маргаритки, в дъното високи планински върхове, синьо небе и ясно слънце. По-голямата част е наредена. Остава само една трета – небето.

 

Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Ценя и благодаря за всички дарове, които ми е дал Господ. Но да не се повтарям.

В междуличностните отношения най-много ценя комуникацията, истинското общуване. Думите са мостът между нас и другите. Чрез тях предаваме своите мисли, чувства, усещания...

Като логопед съм се питала – какво ли би станало, ако словото изчезне?

Повярвайте ми, ще бъде много, много страшно!

„В началото бе словото.“

Изпитвам най-голяма благодарност за хората, които са били, са и ще дойдат в моя живот.

Пристъпвам тихо, на пръсти в храма на всяка душа, която докосна. Нося любов, приятелско разбиране и светлина.